Големият български поет Недялко Йорданов почете паметта на баща си и

Големият български стихотворец Недялко Йорданов уважи паметта на татко си и му посвети стихотворение. 

Навършиха се 78 години от деня, в който моят татко беше убит пред очите ми с една инжекция от партийния доктор. Не съумяха да го обесят фашистите, умъртвиха го три години по-късно неговите съпартийци. Устроиха му грандиозно заравяне, градът беше в печал, беше 27 март 1947 година. Той беше единствено на 34. Кръстиха транспортен съд и улица на неговото име. Три години по-късно го оповестиха за национален зложелател, изключиха майка ми – двайсет и седем годишна вдовица от партията, тъй като не се отхвърли от него, оскверниха гроба му. Премахнаха името му от улицата и кораба, избиха с чук петолъчката от гроба му. През 1955 година го оправдаха и още веднъж възвърнаха улицата и кораба на неговото име Асен Йорданов. След 10 ноември новоизлюпените демократи още веднъж преименуваха улицата, а корабът потъна в бургаския залив от напреднала възраст.

Той беше стихотворец, имам двадесет и няколко негови стихотворения. Наследил съм от дребен тази негова обич към поезията.

Майка ми доживя 80 години. Вече съм я надминал. Двамата не ме желаят още, само че към този момент ми се желае да ги видя.

НА БАЩА МИ

Цъфтеше вишната на двора... Как цъфтеше...

И кой да знае... Този ден съдбовен беше...

Една инжекция във вената... И спазъм финален...

На тридесет и пет е Той... А аз на седем.

И по-късно... И по-късно... Ковчег голям...

И хиляди вървят... Ужасен спомен.

И кървавите флагове... И все червени...

И аз със майка си ходя... И тя със мене...

Държи ме крепко... Да не плаче се пробва.

Другарите... И няма поп... Нито молитва.

И речи траурни... И някак си познати.

Цветя от горната страна... след последните лопати.

И след това у дома... Празно е... Ден първи.

И плаче братчето ми... тя да го накърми.

Гръдта й бяла...И не дава да я виждам.

Вдовицата.... На двадесет и седем.

Баща ми спи... Облечен и смълчан.

За повторно му е... И той е привикнал.

Бесилката... Преди... Спасен по знамение.

И мислел – свърши това време бясно.

Но то не свършва... Става по-жестоко.

Нареждане от горе... От високо...

И гробът... И портретът му избоден.

Посмъртно разгласен за зложелател национален.

И сочат ме със пръст... Десетгодишен.

Не бива...Този спомен е непотребен...

Години... И още веднъж... По поръчка

изгрява отново на гроба петолъчка.

И улица... И транспортен съд...Съжаляват..

На твойто име отново ги прекръщават.

И днеска отново... Премахват ги още веднъж...

Табелките със чукове... Готово!

Сега говорите си горе с мама...

След толкоз години отново сте двама.

И казвате ми: " Още си далечко!

Не бързай... Стой си там...Наш дребен Дечко!

Търпение... Съвсем не си непотребен

подобен осемдесет и пет годишен...

Все още можеш... И към момента важиш...

Живей... А след това всичко ще ни кажеш. “